» § « V-ертикално

Въпреки че съм повече хоризонтален отколкото вертикален, в момента, чувството и спомена за „Надбягване по вертикала“ избуява в мен като неприятен мирис от развалено сирене, точно под ноздрите на купувача, приготвил сносна банкнота, за да плати... продукта.
Повлиян от чуждата радост, се усмихнах, загледах в красивите й очи и отворената на О уста на нейния спътник. Открих всички недостатъци, които могат да ме притесняват в близка среща с въпросните субекти и въпреки това се засмях. Не беше точно смях през сълзи, нито окисление под клепачите, генериращо ревлив поток, а най-обикновена усмивка. Споделена радост, бих я нарекъл, стига да не ме скокълне някой самозван творец и да каже:

„Песимист! Наглец! Че даже и плагиат!“

Избягвам подобен род (само)определения, защото илюзията в която вперваме поглед ежедневно ни обгражда, няма как. И ако не я анализираме, а просто я пренебрегваме – ще се превърнем в поредната вертикала, накланяща се под неспирната сила на вятъра, целящ промяна. Нека всички фенове на Скорпиънс замлъкнат в миг. Не е мястото тук да отваряте широко уста и това да е причина за досадния ви коментар. А просто да се съгласите, или най-малкото да разберете ситуацията. Ако всички сме дървета, не говоря за красивите, зелени, пролетни природни творения, които са предвидени да красят полезрението ни... става въпрос за дърво като прилагателно, светът ще заприлича на посредствена дъксорезница, от която излизат голямо количество недодялани същества (Пинокиевци). „Да не кажа, че си празен, но си доста кух“, ще ме прощаваш че те цитирам драги ми Смехурко, но си адски прав.
Стоим и коментираме (щото в това сме най-добри), и понеже все философствам на различни тематики (обикновено сам, под душа, с кърпа в ръка докато чакам да влеза в банята, събличайки се, прибирайки се, возейки се в автобуса, мръзнейки на спирката – стига с тая реверсия) и никой не ми обръща внимание, пак се сетих за „Надбягване по вертикала“. За спокойствието, което имах докато си лежах навремето, без никакви представи за бъдещето и реалните човешки взаимоотношения. Това спокойствие, тази човешка хармония, в отношенията със заобикалящите те персони. Почти толкова трудно постижимо, колкото и да излезеш на глава със събеседник, който пет пари не дава какво се случва наоколо и безучастното му наблюдение е фактор околията да упада все повече. „Като ми пееш Пенке ле, кой ли те слуша“ - що аз ли не подхващам?! От моето духане няма да дойде чак толкова силен вятър на промяната (не е така, обратното е, четкам ви и предизвиквам егото ви на словесен дуел, щото сте мързели). Мога да стоя и гледам как 26 човека стоят от едната страна на улицата, псувайки русокоска, която току що е имала глупостта (или може би реалния шанс) да катастрофира точно на релсите на трамвая. Впоследствие героинята ни изпада в нервна криза, и вади гаечен ключ от чантата си (женските чанти крият какви ли не тайни... и то за собственичката си) готова да разроши още повече перфектната прическа на горския селю, прибегнал до употребата на: „Аде ма, патко, мръдни таа кола, не мое мине трамваьо“. И накрая, това за което горкия ватман оплакваше 20 минути, някой да му помогне да изтикат Хонда-та със строшена гума, която уж не можела да се движи вече, стана за 2 минути, щом чичко полицай дойде и тури малко ред.
И пак се връщаме на „Надбягване по вертикала“ - и всички онези неприятни спускания, които усещаме всеки път щом треска от не добре полираната повърхност се надере в задника ни. Понеже е нашия задник ще охнем и пъшнем, ще търсим помощ или някой да те погали (или поне да извади неприятеля, дървения нашественик в твоя open ass space). Но когато отсрещното дърво има същия проблем, ти няма да си достатъчно отговорен, че да протегнеш мършав клон, било то с две листа или цяла плеяда дузини листи. „Не мога! Не знам! Не ме пускат!“ - с тия те закърмят от малък. Пишката ти (прощавайте че така мъжки е ориентирано това... творение) се смалява всеки път щом употребиш някоя от тях. А кажеш ли ги в правилен ред, набиващ удивителния знак, с изявено плюване на последната буква (с П би се получило най-добре), топките ти се прибират все по-навътре. Оттам и израза. Популярния вургарен, но уникално привлекателен израз, за да кажеш на някой че не може, поради липса на вътрешна нагласа.
Манифеста на егоиста не може да завърши по толкова лаконичен начин. Затова, затваряш снимката, която гледаш (виж, вече е затваряш... преди беше прибираш албума или слагаш снимката в кутия, а сега... компютри!), махаш неприятната мазна усмивка, която явно прикрива ненавистта ти, бъркаш си в гащите, почесваш се там, където нещата е трябвало да бъдат почистени отдавна и премигваш. Този блажен момент не ти напомня нищо друго освен падане по вертикала. Не си способен да тичаш по такава повърхност, ако не знаеш към какво се стремиш. За падането е най-лесното. Колкото повече мразиш, толкова повече ще те мразят. Накрая ще намериш най-омразния човек, ще се внамразиш в него/нея и за по-малко от седмица, ще се унищожите взаимно. Защото захапката от ближен, предал те заради собствената си вертикала, или приятно разсеян в момент на треска в задника от твоята талпа, те озлобява, настървява и превръща в „Никой не ме познава истински, камо ли да ме разбере“.
Ако разчиташ да си уникален, спри да си четеш хороскопа. Фекалия на пометено е също толкова приятно, колкото и да си гребнеш с пръст от буркана със сладко, и после... без хляб даже. Стига това да не е твоя буркан, стига това да не е твоето пометено. Стига сме стигали, защото не бягаме дори от себе си!
Нищо неподозиращо дете, наблюдаващо и не осъзнаващо, че години по-късно самото то, ще стане част от тази гонка. Непрекъснатата гонка, прилична, не агресивна, но прелестно егоистична.
Постигането на човешка хармония между нас е най-трудното нещо. Аз съм един от хаотично движещите се, търсещи хармония обекти. Не няма да заговоря за сблъсъците. Споделям ви за приятните разминавания. Пропуските, които ни обграждат и прибират в егоистичните ни и неинтересуващи се от друго обвивки. Отношенията с ближния, или случайния непознат, са състезание. Но не върху обикновена тартанена настилка, с отбелязани 8 пътеки, в продължение на 100 метра... а същинско надбягване по вертикала. През което състезание, не поглеждаме надолу. Направим ли го, останалите ще дръпнат пред нас. Въпреки споделеното време, в което егоиста дърпа пред теб, ще спечелиш доверието и подкрепата от човека, на който си подал ръка. Защото когато повърхността под теб ти изневери и краката ти увиснат във въздуха, единствените мисли ще те свързват с тази ръка, на която си помогнал. В нея ще вярваш, че ще те улови...